Неочакваното спокойствие

„Неочакваното спокойствие“

Не знам кога точно настъпи. Не беше внезапно, не беше тържествено. Нямаше фанфари, нито просветление. Просто в един момент осъзнах, че съм спокойна. Че вече не се боря със света. Не и по онзи начин – истеричен, отчаян, вкопчен.

Толкова дълго време живях в режим на "оцеляване" – сметки, работа, токсични хора, болка от загуби, гняв от несправедливост. Чувствах, че ако спра дори за миг, всичко ще се срути. Че аз държа конците. Че ако не направя нещо, никой няма да го направи.

А после… пуснах. Просто спрях да държа всичко така здраво.И най-странното е, че нищо не се срути.

Напротив. Сякаш светът си пое въздух, когато и аз го направих.

Седя, пия си кафето. Не бързам. Не проверявам нотификации. Не искам да споделям, не търся чуждо одобрение. И не защото съм разочарована – а защото съм… наситена. За първи път не изпитвам глад към външния свят. Само вътрешен покой.

Виждам нещата такива, каквито са. Нищо не е фатално. Животът си тече – и това е достатъчно.Не ми трябва драма, внимание, дори разбиране. Просто дишам. Жива съм. И значи всичко е наред.